ВЕСЕЛА КОЛЕДА !

ДЯДО КОЛЕДА ЩЕШЕ ДА Е ПО-ГОТИН, АКО ЗАЕКВА !

3-ТИ ДЕКЕМВРИ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ


Днес, 3-ти Декември е Международен ден на хората с увреждания. По този повод ето една завладяваща реч на Анита Блом (ELSA), представена пред Европейския парламент.

Моето име е Анита Блом и аз имам увреждане. Много бариери бяха премахнати тази седмица, за да стане възможно всички хора с увреждания да участват в тази важна среща. Но не и моята бариера. Борбата ми започна преди месец. От деня, в който получих молбата за публично слово, аз бях ужасена.

Седмици предварително имах нужда от специална психическа и физическа подготовка. За да се осмеля изобщо да дойда тук. За да измина пътя до подиума. За да изнеса речта си. За да не слушам гласа отвътре, който ми казва, че не мога да направя това. За да накарам тялото си да направи увреждането ми колкото е възможно по-малко. Защото, дами и господа, аз имах отпуснати само три минути за словото си. А аз заеквам…

Никой не знае причината за заекването. Няма едно лечение. Силата на моето заекване зависи не само от мен, от настроението ми, от натиска на времето и други фактори, акумулиращи стрес, но също и от моя слушател. От твоето настроение, от твоето време и от твоя стрес. Моето увреждане не се състои само в речта ми. То е и моят страх да покажа увреждането си. То е моят страх от говорене. Моят страх да не бъда отхвърлена, срама и вината, защото моето увреждане те кара да се чувстваш неудобно и изисква усилие и от твоя страна като слушател.

Да получа същото време за словото си, колкото всеки друг от тази публика, няма нищо общо с нечие зложелателство. Има общо с незнанието за същността на моето увреждане. Но сега, след като обясних говорния си проблем, времето ми бе увеличено на 4 мин. И ето ме, изправена, отчаяно опитваща се да упражнявам контрол върху гладкостта на говора си, така че да не надвиша определеното ми време. Аз все пак не съм добър пример, защото тези, които имат тежко заекване, не могат да изрекат дори имената си. Не могат дори да кажат “здравей” и ще избягват всички поводи за социално взаимодействие.

Освен заекването има стотици други увреждания, които са неизвестни, невидяни или дори неприети. Докато нашите увреждания не са разпознати като такива, понякога дори сред групите на хората с други увреждания, няма да има помощ, изследвания или закони, които ни защитават. Вместо да се срамуваме и да се опитваме да прикрием уврежданията си, трябва да бъдем горди с това, което сме, въпреки, а може би, благодарение на нашите увреждания. Но хората, които заекват почти няма да говорят за себе си/едва ли ще говорят за себе си/трудно ще говорят за себе си. Много от тях ще говорят трудно изобщо/едва ли ще говорят изобщо. И хората със стомашни заболявания, хората, които не могат да четат или пишат, хората с псориазис, хората с алергии, и хората с други скрити увреждания, какво знаем за тях? Те тук ли са? И ако не, защо?

2003 бе Годината на хората с увреждания. Слепите бяха видени, глухите бяха чути и неподвижните се движиха. Но непознатите са все така непознати. Невидяните са все така невидяни. И мълчаливите все така нечути. Влиянието на тази година не идва към своя край, то носи ново начало. Ново начало, в което всички увреждания ще открият своето място, лицето си и гласа си, с фокус на разнообразието от увреждания, с нашите потребност и сила да направим невидимото видимо и да дадем глас на всички нас. Ние също се нуждаем да бъдем видени. Ние също се нуждаем да бъдем чути.

Изискването, което предлагаме за политическо действие, следователно е:

Да разпознаем, включим и да се допитаме до ВСИЧКИ хора с увреждания, т.е. също да направим невидимото видимо. Не говорете за нас. Говорете с нас.

Благодаря ви.

Аз заеквам

Ситните капки дъжд по-малко радост ли доставят на зажаднялото цвете, отколкото дъждовния порой? Думите, изречени по-бавно и със заекване, по-малко ли изразяват преживяванията, чувствата и мислите на един човек? Не е ли словото най-важното средство за общуване на хората със света, независимо от ритъма на речта, ясната или не толкова звукова форма на думите, положителния или негативния смисъл на словото?
Първата стъпка в преодоляването на проблема е той да бъде осъзнат като такъв - да можеш без притеснение да назовеш своя проблем: "Аз заеквам…", защото така веднага ще спечелиш околните да ти съдействат с решаването му.
Важното е да осъзнаеш, че със заекването си ти си като всички други хора по света, защото съвършен човек просто няма. И всеки човек по своему решава проблема си - в това е разковничето, за да се чувстваш пълноценна личност.
До каква степен го осъзнавам личи от това, че нямам никакви основания да се срамувам или притеснявам от заекването си.
Дали съм преодоляла усилието да компенсирам това, че не мога гладко да се изразявам, с отличния си успех в училище?
Аз имам амбиция да докажа ценността си като човек въпреки заекването. Тази година бях в седми клас и успях с много труд и упоритост да постигна най-важната си цел - влязох в училището, в което най-силно желаех - Английска гимназия "Гео Милев" в Русе (най-престижното в града). Помогна ми това, че изпитите бяха писмени и никой не разбра, че заеквам.
В старото ми училище учителите се отнасяха с разбиране към мен - като разбраха, че имам големи възможности, винаги ми даваха писмени контролни. Ако някой решеше да ме изпитва устно пред целия клас, аз много се притеснявах и ми беше трудно в началото да се съвзема.
В по-малките класове съучениците ми се държаха обидно с мен и ме нараняваха, защото не можеха да простят амбицията ми. Но те бяха още малки и не осъзнаваха какво вършат.
Обратно - аз винаги се стремя да оставям другия да стори своите грехове, защото не съм този, който трябва да съди и наказва хората, които са постъпили зле с мен. С желанието си да ги накажа, разрушавам собствения си душевен мир. Преживявам това страшно страдание, за да стигна до разбирането, че не трябва да ги съдя, нито да се страхувам от подобни случаи.
Убедена съм, че трябва да продължа да следвам целта си, за да се развивам като пълноценен човек.
Хората са различни, с различно отношение към проблема ми. Затова гледам да общувам с тези, които повече ме разбират. Аз съм осъзнала, че "капсулирането" от страх да не ме наранят е пагубно. По този начин няма как да опознаеш света и хората. Моето решение засега на проблема е "отваряне" към другите без страх.
Стремя се със своето отношение към себе си и околните, със своето достойно поведение да допринеса за промяната в статута на хората със здравословни проблеми в България. Допреди няколко години само в американските филми се представяше как обществото там си е решило този проблем. Това не изисква съжаление или обидно съчувствие, а помощ като между равноправни хора.
Аз се гордея, че дори и да заеквам принадлежа към обществото на знаменити личности като Мерилин Монро, Уинстън Чърчил, Джеймс Джонсън, Карли Саймън - част от списъка на хората, които заекват.
В България започват да се търсят решения за хората с проблеми, но засега няма ефект. Решава се технически и финансово - децата от специализирани училища, да се приемат в масови. Учителите и другите ученици им помагат да преодолеят заболяването си, но това не е вярното решение.
Първо трябва да се започне с образование и възпитание за тази обществена сфера, без да се промени отношението към хората с проблеми. Как ще се очаква адекватно поведение от другите? Родителите на тези деца не са ги учили, че не бива да постъпват така, създали са им високо самочувствие за неща, с които децата нямат никаква връзка - високо обществено положение, финансов просперитет.
Според мен по тези въпроси трябва да се говори открито от научна и морална гледна точка в клас - от класния ръководител или от специалист - чрез филми и срещи. Учителите - педагози трябва да намерят начин да създадат положително отношение на детето към този проблем.
Родителите се срамуват от проблемите на детето си и се чувстват виновни. За да не се отразява това зле на общуването с детето и с другите хора, за мен те трябва да обръщат повече внимание на това, което говори и колкото се може по-често да се обсъждат с него интересуващи го неща.
Моето послание към хората, които заекват е да повярват, че думите, които ние изричаме са също толкова красиви и ценни, както словата на останалите.
За себе си вярвам, че ще постигна в живота си всичко, към което се стремя и като заеквам, пък и не се знае ако следвам примера на древногръцкия оратор, поставял камъче под езика си, когато говори, дали някой ден няма да привличам множество хора да ме слушат…

Есе на Ванина Грозева от гр.Русе