Аз заеквам

Ситните капки дъжд по-малко радост ли доставят на зажаднялото цвете, отколкото дъждовния порой? Думите, изречени по-бавно и със заекване, по-малко ли изразяват преживяванията, чувствата и мислите на един човек? Не е ли словото най-важното средство за общуване на хората със света, независимо от ритъма на речта, ясната или не толкова звукова форма на думите, положителния или негативния смисъл на словото?
Първата стъпка в преодоляването на проблема е той да бъде осъзнат като такъв - да можеш без притеснение да назовеш своя проблем: "Аз заеквам…", защото така веднага ще спечелиш околните да ти съдействат с решаването му.
Важното е да осъзнаеш, че със заекването си ти си като всички други хора по света, защото съвършен човек просто няма. И всеки човек по своему решава проблема си - в това е разковничето, за да се чувстваш пълноценна личност.
До каква степен го осъзнавам личи от това, че нямам никакви основания да се срамувам или притеснявам от заекването си.
Дали съм преодоляла усилието да компенсирам това, че не мога гладко да се изразявам, с отличния си успех в училище?
Аз имам амбиция да докажа ценността си като човек въпреки заекването. Тази година бях в седми клас и успях с много труд и упоритост да постигна най-важната си цел - влязох в училището, в което най-силно желаех - Английска гимназия "Гео Милев" в Русе (най-престижното в града). Помогна ми това, че изпитите бяха писмени и никой не разбра, че заеквам.
В старото ми училище учителите се отнасяха с разбиране към мен - като разбраха, че имам големи възможности, винаги ми даваха писмени контролни. Ако някой решеше да ме изпитва устно пред целия клас, аз много се притеснявах и ми беше трудно в началото да се съвзема.
В по-малките класове съучениците ми се държаха обидно с мен и ме нараняваха, защото не можеха да простят амбицията ми. Но те бяха още малки и не осъзнаваха какво вършат.
Обратно - аз винаги се стремя да оставям другия да стори своите грехове, защото не съм този, който трябва да съди и наказва хората, които са постъпили зле с мен. С желанието си да ги накажа, разрушавам собствения си душевен мир. Преживявам това страшно страдание, за да стигна до разбирането, че не трябва да ги съдя, нито да се страхувам от подобни случаи.
Убедена съм, че трябва да продължа да следвам целта си, за да се развивам като пълноценен човек.
Хората са различни, с различно отношение към проблема ми. Затова гледам да общувам с тези, които повече ме разбират. Аз съм осъзнала, че "капсулирането" от страх да не ме наранят е пагубно. По този начин няма как да опознаеш света и хората. Моето решение засега на проблема е "отваряне" към другите без страх.
Стремя се със своето отношение към себе си и околните, със своето достойно поведение да допринеса за промяната в статута на хората със здравословни проблеми в България. Допреди няколко години само в американските филми се представяше как обществото там си е решило този проблем. Това не изисква съжаление или обидно съчувствие, а помощ като между равноправни хора.
Аз се гордея, че дори и да заеквам принадлежа към обществото на знаменити личности като Мерилин Монро, Уинстън Чърчил, Джеймс Джонсън, Карли Саймън - част от списъка на хората, които заекват.
В България започват да се търсят решения за хората с проблеми, но засега няма ефект. Решава се технически и финансово - децата от специализирани училища, да се приемат в масови. Учителите и другите ученици им помагат да преодолеят заболяването си, но това не е вярното решение.
Първо трябва да се започне с образование и възпитание за тази обществена сфера, без да се промени отношението към хората с проблеми. Как ще се очаква адекватно поведение от другите? Родителите на тези деца не са ги учили, че не бива да постъпват така, създали са им високо самочувствие за неща, с които децата нямат никаква връзка - високо обществено положение, финансов просперитет.
Според мен по тези въпроси трябва да се говори открито от научна и морална гледна точка в клас - от класния ръководител или от специалист - чрез филми и срещи. Учителите - педагози трябва да намерят начин да създадат положително отношение на детето към този проблем.
Родителите се срамуват от проблемите на детето си и се чувстват виновни. За да не се отразява това зле на общуването с детето и с другите хора, за мен те трябва да обръщат повече внимание на това, което говори и колкото се може по-често да се обсъждат с него интересуващи го неща.
Моето послание към хората, които заекват е да повярват, че думите, които ние изричаме са също толкова красиви и ценни, както словата на останалите.
За себе си вярвам, че ще постигна в живота си всичко, към което се стремя и като заеквам, пък и не се знае ако следвам примера на древногръцкия оратор, поставял камъче под езика си, когато говори, дали някой ден няма да привличам множество хора да ме слушат…

Есе на Ванина Грозева от гр.Русе

1 коментар:

miva каза...

Браво Ванина!
Желая ти успех и съм сигурна, че ще го постигнеш, защото вярваш в себе си и знаеш какво искаш.
Заекването е акцентът който ни откроява и ни прави по-различни и по-силни от другите. Трудно е, но това е съдбата ни.