(Никаква) милост за пелтека

Тази невероятна история е писана от потребител на сайта. Реших, че този текст заслужава място и тук.


Още като се раждаше не потръгна добре. Чу, че поздравиха майка му с “Честит Ви син !” и веднага лицеприятно реши да посинее. Доктора го обърна с главата надолу, посъветва го бащински и едва когато чу гласно изказаните несъгласия, го заряза доволен.

Порасна момче като всички други – гонеше кокошките из двора, ловеше майски бръмбари, лягаше в тревата да гледа облаците, лъжеше, че е на съседната улица, а отиваше да катери скалите на хълма, за да стигне до заветната девствена полянка, пълна с едри скакалци...

Улисан в това да открива света, не разбираше, че е различен. Понякога неволно устните му потрепваха и повтаряха някои срички. В началото това искрено го забавляваше. Имитираше себе си и се смееше от сърце.

Докато един ден не успя да си купи баничка от училищния павилион. Когато му дойде реда нещо го сграбчи за гърлото и от там не излезе нито звук. Продавачката сърдито го подкани, опашката го изблъска и... междучасието свърши.

Почна се. Онова, което не затрудняваше никого, за него бе източник на непоносим срам и унижение. Изпитваха ли го – потеше се и заекваше. Купуваше цигари на баща си – потеше се и заекваше. Трябваше да попита колко е часът – потеше се и заекваше. Почна да мисли повече върху това как да го каже, отколкото какво ще каже. Забелязваше усмивките. Разбираше, че е смешно. Ами погледнато отстрани, така си беше. Дори научи вицове за пелтеци, които разказваше на приятелите си заеквайки.

Свикна с пренебрежението. Той беше глупак априори. Гаджетата не бяха измислени за него. Нито купоните. Отгоре на това и футбол не можеше да играе като хората.

Мечтаеше за деня в който ще разбие на хиляди парчета сервиз от кристални чаши и ще викне с онзи глас, насъбрал се от чернилката на неизказаните думи, докато събори на земята потресената луна.

Не беше спрял да се забавлява. Дори се смя до сълзи, когато в някой от първите часове по военно, майорът–карък посочи последователно и тримата пелтеци от класа. Двамата му съученици останаха докрай верни на своето амплоа и неповторимия си стил на заекване и когато дойде неговия ред и заимитира кукувицата в напразен опит да каже “курсист”, видя как класът започва да бучи като приближаващо земетресение от случващия се наживо виц и как иначе мургавия майор почервенява от гняв като рак.

Когато в казармената школа му писаха нарочно и без обяснения 4 по аеродинамика, макар да беше отговорил на всички въпроси, пак се замисли. Ами да, беше за да не направи успех над 5.50, което значеше нашивка. Инак изтърпяваше подмятанията на ротния за кандидатстудентската кампания – все пак той беше глупак априори и бе свикнал с това донякъде.

Намрази адаптацията. Тя промени гласа му, жестовете му, всичко. Съществото му бе подчинено подсъзнателно на една цел – да се хареса и да се впише. Постепенно се превръщаше в нещо, което ненавиждаше от все сърце. Превръщаше се в угодник. Адаптацията мачкаше като валяк мислите и принципите му. Чуваше как се сгромолясват крепостите, които бе строил с толкова труд, как се чупи скелетът на собственото му същество, при първия опит да заговори с непознат. Мразеше гласа си. Мразеше себе си. И... израстваше. По микрон на денонощие. Неусетно.

Докато един ден разбра. Разбра цялото безсмислие на докарването. Всичко разбра. За пръв път от детството насам, чу собствения си глас. Купи си баничка от един павилион и с удоволствие си поговори с продавачката.

В същото време на дъното на безбрежната водна шир, милиарди миди се гърчеха в напразен опит да изхвърлят раняващите ги песъчинки. Океанът сееше бисери."

Честита Баба Марта

Бъдете живи, здрави, бели и червени
във вас да блика щастие и любов!
Възраждащата сила на Пролетта отново
да озарява с обич сърцата Ви и некавълшебно да пребъде чрез думите навеки...

Ssssstuttering: It's easier for you to say

Един отличен шорт-филм на филмовото училище въ Ванкувър:

Историятя на Чарлз Ван Райпер

Чарлз Ван Райпър е заекващ, осъзнал и преодолял заекването си
той разработва един от най-успешните методи за терапия на заекване
- модификация на заекването (The stuttering modification therapy)

"Прекарах като наемен работник във ферма около месец, преструвайки
се на глухоням , тъй като заекването ми беше тежко и гротесно.
Не можех да си намеря никаква работа. Надявах се да мога да
живея без да продължавам да говоря, но след месец не можех
повече да спекулирам и реших да се върна у дома, където
чувствах, че не съм добре дошъл.
След като извървях около няколко мили, седнах под едно дърво
да си почина, близо до нива, която един мъж ореше. Скоро стар
мъж, който караше модел -Т Форд, застана зад мен и започна
да говори с фермера. Забелязах, че говореше по странен начин
с много малки запъвания , но не мислех, че е заекващ.
Когато двамата приключиха разговора си, "попитах" възрастния
мъж с жестове, дали мога да пътувам с него и той ме покани
в колата си . След това естествено последва дежурния въпрос:
"Как се казваш синко и къде отиваш ? " О, как заеквах, когато
опитах да му отговоря ! После той започна да се смее обидно.
Чувствах, че можех да го убия! Виждайки яростта ми, той каза:
"Бъди спокоен синко. Спокойно. Не се смея на заекването ти. Аз
също заеквах през целия си живот и използвах подобни
лицеви мимики като теб, но съм много стар и уморен да се
боря сега със заекването си, само оставям думите сами да се
излизват от устата ми. И те го правят".
"Това ме впечатли много.През целия си живот аз се опитвах да
говоря без да заеквам или да избягвам заекването си. Този
възрастен човек ми показа какво трябва да правя от тук нататък-
да бъда толерантен към заекването на другите и към своето, че е
възможно да заеквам много лесно, но и че мога да го правя плавно.

Не беше лесно да усвоя новото си заекване, но всеки път,когато
заеквах имах възможността да го променям към по-плавна форма.
В успехите бяха малки, а неуспехите повече, но успехите,
макар и малки в началото, ме окуражаваха. Нещо повече,
страховете ми и тревогите останах назад. Години по-късно
повечето от слушателите ми никога не познаха,че някога съм
заеквал..."

ВЕСЕЛА КОЛЕДА !

ДЯДО КОЛЕДА ЩЕШЕ ДА Е ПО-ГОТИН, АКО ЗАЕКВА !

3-ТИ ДЕКЕМВРИ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ


Днес, 3-ти Декември е Международен ден на хората с увреждания. По този повод ето една завладяваща реч на Анита Блом (ELSA), представена пред Европейския парламент.

Моето име е Анита Блом и аз имам увреждане. Много бариери бяха премахнати тази седмица, за да стане възможно всички хора с увреждания да участват в тази важна среща. Но не и моята бариера. Борбата ми започна преди месец. От деня, в който получих молбата за публично слово, аз бях ужасена.

Седмици предварително имах нужда от специална психическа и физическа подготовка. За да се осмеля изобщо да дойда тук. За да измина пътя до подиума. За да изнеса речта си. За да не слушам гласа отвътре, който ми казва, че не мога да направя това. За да накарам тялото си да направи увреждането ми колкото е възможно по-малко. Защото, дами и господа, аз имах отпуснати само три минути за словото си. А аз заеквам…

Никой не знае причината за заекването. Няма едно лечение. Силата на моето заекване зависи не само от мен, от настроението ми, от натиска на времето и други фактори, акумулиращи стрес, но също и от моя слушател. От твоето настроение, от твоето време и от твоя стрес. Моето увреждане не се състои само в речта ми. То е и моят страх да покажа увреждането си. То е моят страх от говорене. Моят страх да не бъда отхвърлена, срама и вината, защото моето увреждане те кара да се чувстваш неудобно и изисква усилие и от твоя страна като слушател.

Да получа същото време за словото си, колкото всеки друг от тази публика, няма нищо общо с нечие зложелателство. Има общо с незнанието за същността на моето увреждане. Но сега, след като обясних говорния си проблем, времето ми бе увеличено на 4 мин. И ето ме, изправена, отчаяно опитваща се да упражнявам контрол върху гладкостта на говора си, така че да не надвиша определеното ми време. Аз все пак не съм добър пример, защото тези, които имат тежко заекване, не могат да изрекат дори имената си. Не могат дори да кажат “здравей” и ще избягват всички поводи за социално взаимодействие.

Освен заекването има стотици други увреждания, които са неизвестни, невидяни или дори неприети. Докато нашите увреждания не са разпознати като такива, понякога дори сред групите на хората с други увреждания, няма да има помощ, изследвания или закони, които ни защитават. Вместо да се срамуваме и да се опитваме да прикрием уврежданията си, трябва да бъдем горди с това, което сме, въпреки, а може би, благодарение на нашите увреждания. Но хората, които заекват почти няма да говорят за себе си/едва ли ще говорят за себе си/трудно ще говорят за себе си. Много от тях ще говорят трудно изобщо/едва ли ще говорят изобщо. И хората със стомашни заболявания, хората, които не могат да четат или пишат, хората с псориазис, хората с алергии, и хората с други скрити увреждания, какво знаем за тях? Те тук ли са? И ако не, защо?

2003 бе Годината на хората с увреждания. Слепите бяха видени, глухите бяха чути и неподвижните се движиха. Но непознатите са все така непознати. Невидяните са все така невидяни. И мълчаливите все така нечути. Влиянието на тази година не идва към своя край, то носи ново начало. Ново начало, в което всички увреждания ще открият своето място, лицето си и гласа си, с фокус на разнообразието от увреждания, с нашите потребност и сила да направим невидимото видимо и да дадем глас на всички нас. Ние също се нуждаем да бъдем видени. Ние също се нуждаем да бъдем чути.

Изискването, което предлагаме за политическо действие, следователно е:

Да разпознаем, включим и да се допитаме до ВСИЧКИ хора с увреждания, т.е. също да направим невидимото видимо. Не говорете за нас. Говорете с нас.

Благодаря ви.

Аз заеквам

Ситните капки дъжд по-малко радост ли доставят на зажаднялото цвете, отколкото дъждовния порой? Думите, изречени по-бавно и със заекване, по-малко ли изразяват преживяванията, чувствата и мислите на един човек? Не е ли словото най-важното средство за общуване на хората със света, независимо от ритъма на речта, ясната или не толкова звукова форма на думите, положителния или негативния смисъл на словото?
Първата стъпка в преодоляването на проблема е той да бъде осъзнат като такъв - да можеш без притеснение да назовеш своя проблем: "Аз заеквам…", защото така веднага ще спечелиш околните да ти съдействат с решаването му.
Важното е да осъзнаеш, че със заекването си ти си като всички други хора по света, защото съвършен човек просто няма. И всеки човек по своему решава проблема си - в това е разковничето, за да се чувстваш пълноценна личност.
До каква степен го осъзнавам личи от това, че нямам никакви основания да се срамувам или притеснявам от заекването си.
Дали съм преодоляла усилието да компенсирам това, че не мога гладко да се изразявам, с отличния си успех в училище?
Аз имам амбиция да докажа ценността си като човек въпреки заекването. Тази година бях в седми клас и успях с много труд и упоритост да постигна най-важната си цел - влязох в училището, в което най-силно желаех - Английска гимназия "Гео Милев" в Русе (най-престижното в града). Помогна ми това, че изпитите бяха писмени и никой не разбра, че заеквам.
В старото ми училище учителите се отнасяха с разбиране към мен - като разбраха, че имам големи възможности, винаги ми даваха писмени контролни. Ако някой решеше да ме изпитва устно пред целия клас, аз много се притеснявах и ми беше трудно в началото да се съвзема.
В по-малките класове съучениците ми се държаха обидно с мен и ме нараняваха, защото не можеха да простят амбицията ми. Но те бяха още малки и не осъзнаваха какво вършат.
Обратно - аз винаги се стремя да оставям другия да стори своите грехове, защото не съм този, който трябва да съди и наказва хората, които са постъпили зле с мен. С желанието си да ги накажа, разрушавам собствения си душевен мир. Преживявам това страшно страдание, за да стигна до разбирането, че не трябва да ги съдя, нито да се страхувам от подобни случаи.
Убедена съм, че трябва да продължа да следвам целта си, за да се развивам като пълноценен човек.
Хората са различни, с различно отношение към проблема ми. Затова гледам да общувам с тези, които повече ме разбират. Аз съм осъзнала, че "капсулирането" от страх да не ме наранят е пагубно. По този начин няма как да опознаеш света и хората. Моето решение засега на проблема е "отваряне" към другите без страх.
Стремя се със своето отношение към себе си и околните, със своето достойно поведение да допринеса за промяната в статута на хората със здравословни проблеми в България. Допреди няколко години само в американските филми се представяше как обществото там си е решило този проблем. Това не изисква съжаление или обидно съчувствие, а помощ като между равноправни хора.
Аз се гордея, че дори и да заеквам принадлежа към обществото на знаменити личности като Мерилин Монро, Уинстън Чърчил, Джеймс Джонсън, Карли Саймън - част от списъка на хората, които заекват.
В България започват да се търсят решения за хората с проблеми, но засега няма ефект. Решава се технически и финансово - децата от специализирани училища, да се приемат в масови. Учителите и другите ученици им помагат да преодолеят заболяването си, но това не е вярното решение.
Първо трябва да се започне с образование и възпитание за тази обществена сфера, без да се промени отношението към хората с проблеми. Как ще се очаква адекватно поведение от другите? Родителите на тези деца не са ги учили, че не бива да постъпват така, създали са им високо самочувствие за неща, с които децата нямат никаква връзка - високо обществено положение, финансов просперитет.
Според мен по тези въпроси трябва да се говори открито от научна и морална гледна точка в клас - от класния ръководител или от специалист - чрез филми и срещи. Учителите - педагози трябва да намерят начин да създадат положително отношение на детето към този проблем.
Родителите се срамуват от проблемите на детето си и се чувстват виновни. За да не се отразява това зле на общуването с детето и с другите хора, за мен те трябва да обръщат повече внимание на това, което говори и колкото се може по-често да се обсъждат с него интересуващи го неща.
Моето послание към хората, които заекват е да повярват, че думите, които ние изричаме са също толкова красиви и ценни, както словата на останалите.
За себе си вярвам, че ще постигна в живота си всичко, към което се стремя и като заеквам, пък и не се знае ако следвам примера на древногръцкия оратор, поставял камъче под езика си, когато говори, дали някой ден няма да привличам множество хора да ме слушат…

Есе на Ванина Грозева от гр.Русе