3-ТИ ДЕКЕМВРИ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ
Днес, 3-ти Декември е Международен ден на хората с увреждания. По този повод ето една завладяваща реч на Анита Блом (ELSA), представена пред Европейския парламент.
Моето име е Анита Блом и аз имам увреждане. Много бариери бяха премахнати тази седмица, за да стане възможно всички хора с увреждания да участват в тази важна среща. Но не и моята бариера. Борбата ми започна преди месец. От деня, в който получих молбата за публично слово, аз бях ужасена.
Седмици предварително имах нужда от специална психическа и физическа подготовка. За да се осмеля изобщо да дойда тук. За да измина пътя до подиума. За да изнеса речта си. За да не слушам гласа отвътре, който ми казва, че не мога да направя това. За да накарам тялото си да направи увреждането ми колкото е възможно по-малко. Защото, дами и господа, аз имах отпуснати само три минути за словото си. А аз заеквам…
Никой не знае причината за заекването. Няма едно лечение. Силата на моето заекване зависи не само от мен, от настроението ми, от натиска на времето и други фактори, акумулиращи стрес, но също и от моя слушател. От твоето настроение, от твоето време и от твоя стрес. Моето увреждане не се състои само в речта ми. То е и моят страх да покажа увреждането си. То е моят страх от говорене. Моят страх да не бъда отхвърлена, срама и вината, защото моето увреждане те кара да се чувстваш неудобно и изисква усилие и от твоя страна като слушател.
Да получа същото време за словото си, колкото всеки друг от тази публика, няма нищо общо с нечие зложелателство. Има общо с незнанието за същността на моето увреждане. Но сега, след като обясних говорния си проблем, времето ми бе увеличено на 4 мин. И ето ме, изправена, отчаяно опитваща се да упражнявам контрол върху гладкостта на говора си, така че да не надвиша определеното ми време. Аз все пак не съм добър пример, защото тези, които имат тежко заекване, не могат да изрекат дори имената си. Не могат дори да кажат “здравей” и ще избягват всички поводи за социално взаимодействие.
Освен заекването има стотици други увреждания, които са неизвестни, невидяни или дори неприети. Докато нашите увреждания не са разпознати като такива, понякога дори сред групите на хората с други увреждания, няма да има помощ, изследвания или закони, които ни защитават. Вместо да се срамуваме и да се опитваме да прикрием уврежданията си, трябва да бъдем горди с това, което сме, въпреки, а може би, благодарение на нашите увреждания. Но хората, които заекват почти няма да говорят за себе си/едва ли ще говорят за себе си/трудно ще говорят за себе си. Много от тях ще говорят трудно изобщо/едва ли ще говорят изобщо. И хората със стомашни заболявания, хората, които не могат да четат или пишат, хората с псориазис, хората с алергии, и хората с други скрити увреждания, какво знаем за тях? Те тук ли са? И ако не, защо?
2003 бе Годината на хората с увреждания. Слепите бяха видени, глухите бяха чути и неподвижните се движиха. Но непознатите са все така непознати. Невидяните са все така невидяни. И мълчаливите все така нечути. Влиянието на тази година не идва към своя край, то носи ново начало. Ново начало, в което всички увреждания ще открият своето място, лицето си и гласа си, с фокус на разнообразието от увреждания, с нашите потребност и сила да направим невидимото видимо и да дадем глас на всички нас. Ние също се нуждаем да бъдем видени. Ние също се нуждаем да бъдем чути.
Изискването, което предлагаме за политическо действие, следователно е:
Да разпознаем, включим и да се допитаме до ВСИЧКИ хора с увреждания, т.е. също да направим невидимото видимо. Не говорете за нас. Говорете с нас.
Благодаря ви.
Аз заеквам
Ситните капки дъжд по-малко радост ли доставят на зажаднялото цвете, отколкото дъждовния порой? Думите, изречени по-бавно и със заекване, по-малко ли изразяват преживяванията, чувствата и мислите на един човек? Не е ли словото най-важното средство за общуване на хората със света, независимо от ритъма на речта, ясната или не толкова звукова форма на думите, положителния или негативния смисъл на словото?
Първата стъпка в преодоляването на проблема е той да бъде осъзнат като такъв - да можеш без притеснение да назовеш своя проблем: "Аз заеквам…", защото така веднага ще спечелиш околните да ти съдействат с решаването му.
Важното е да осъзнаеш, че със заекването си ти си като всички други хора по света, защото съвършен човек просто няма. И всеки човек по своему решава проблема си - в това е разковничето, за да се чувстваш пълноценна личност.
До каква степен го осъзнавам личи от това, че нямам никакви основания да се срамувам или притеснявам от заекването си.
Дали съм преодоляла усилието да компенсирам това, че не мога гладко да се изразявам, с отличния си успех в училище?
Аз имам амбиция да докажа ценността си като човек въпреки заекването. Тази година бях в седми клас и успях с много труд и упоритост да постигна най-важната си цел - влязох в училището, в което най-силно желаех - Английска гимназия "Гео Милев" в Русе (най-престижното в града). Помогна ми това, че изпитите бяха писмени и никой не разбра, че заеквам.
В старото ми училище учителите се отнасяха с разбиране към мен - като разбраха, че имам големи възможности, винаги ми даваха писмени контролни. Ако някой решеше да ме изпитва устно пред целия клас, аз много се притеснявах и ми беше трудно в началото да се съвзема.
В по-малките класове съучениците ми се държаха обидно с мен и ме нараняваха, защото не можеха да простят амбицията ми. Но те бяха още малки и не осъзнаваха какво вършат.
Обратно - аз винаги се стремя да оставям другия да стори своите грехове, защото не съм този, който трябва да съди и наказва хората, които са постъпили зле с мен. С желанието си да ги накажа, разрушавам собствения си душевен мир. Преживявам това страшно страдание, за да стигна до разбирането, че не трябва да ги съдя, нито да се страхувам от подобни случаи.
Убедена съм, че трябва да продължа да следвам целта си, за да се развивам като пълноценен човек.
Хората са различни, с различно отношение към проблема ми. Затова гледам да общувам с тези, които повече ме разбират. Аз съм осъзнала, че "капсулирането" от страх да не ме наранят е пагубно. По този начин няма как да опознаеш света и хората. Моето решение засега на проблема е "отваряне" към другите без страх.
Стремя се със своето отношение към себе си и околните, със своето достойно поведение да допринеса за промяната в статута на хората със здравословни проблеми в България. Допреди няколко години само в американските филми се представяше как обществото там си е решило този проблем. Това не изисква съжаление или обидно съчувствие, а помощ като между равноправни хора.
Аз се гордея, че дори и да заеквам принадлежа към обществото на знаменити личности като Мерилин Монро, Уинстън Чърчил, Джеймс Джонсън, Карли Саймън - част от списъка на хората, които заекват.
В България започват да се търсят решения за хората с проблеми, но засега няма ефект. Решава се технически и финансово - децата от специализирани училища, да се приемат в масови. Учителите и другите ученици им помагат да преодолеят заболяването си, но това не е вярното решение.
Първо трябва да се започне с образование и възпитание за тази обществена сфера, без да се промени отношението към хората с проблеми. Как ще се очаква адекватно поведение от другите? Родителите на тези деца не са ги учили, че не бива да постъпват така, създали са им високо самочувствие за неща, с които децата нямат никаква връзка - високо обществено положение, финансов просперитет.
Според мен по тези въпроси трябва да се говори открито от научна и морална гледна точка в клас - от класния ръководител или от специалист - чрез филми и срещи. Учителите - педагози трябва да намерят начин да създадат положително отношение на детето към този проблем.
Родителите се срамуват от проблемите на детето си и се чувстват виновни. За да не се отразява това зле на общуването с детето и с другите хора, за мен те трябва да обръщат повече внимание на това, което говори и колкото се може по-често да се обсъждат с него интересуващи го неща.
Моето послание към хората, които заекват е да повярват, че думите, които ние изричаме са също толкова красиви и ценни, както словата на останалите.
За себе си вярвам, че ще постигна в живота си всичко, към което се стремя и като заеквам, пък и не се знае ако следвам примера на древногръцкия оратор, поставял камъче под езика си, когато говори, дали някой ден няма да привличам множество хора да ме слушат…
Есе на Ванина Грозева от гр.Русе
Първата стъпка в преодоляването на проблема е той да бъде осъзнат като такъв - да можеш без притеснение да назовеш своя проблем: "Аз заеквам…", защото така веднага ще спечелиш околните да ти съдействат с решаването му.
Важното е да осъзнаеш, че със заекването си ти си като всички други хора по света, защото съвършен човек просто няма. И всеки човек по своему решава проблема си - в това е разковничето, за да се чувстваш пълноценна личност.
До каква степен го осъзнавам личи от това, че нямам никакви основания да се срамувам или притеснявам от заекването си.
Дали съм преодоляла усилието да компенсирам това, че не мога гладко да се изразявам, с отличния си успех в училище?
Аз имам амбиция да докажа ценността си като човек въпреки заекването. Тази година бях в седми клас и успях с много труд и упоритост да постигна най-важната си цел - влязох в училището, в което най-силно желаех - Английска гимназия "Гео Милев" в Русе (най-престижното в града). Помогна ми това, че изпитите бяха писмени и никой не разбра, че заеквам.
В старото ми училище учителите се отнасяха с разбиране към мен - като разбраха, че имам големи възможности, винаги ми даваха писмени контролни. Ако някой решеше да ме изпитва устно пред целия клас, аз много се притеснявах и ми беше трудно в началото да се съвзема.
В по-малките класове съучениците ми се държаха обидно с мен и ме нараняваха, защото не можеха да простят амбицията ми. Но те бяха още малки и не осъзнаваха какво вършат.
Обратно - аз винаги се стремя да оставям другия да стори своите грехове, защото не съм този, който трябва да съди и наказва хората, които са постъпили зле с мен. С желанието си да ги накажа, разрушавам собствения си душевен мир. Преживявам това страшно страдание, за да стигна до разбирането, че не трябва да ги съдя, нито да се страхувам от подобни случаи.
Убедена съм, че трябва да продължа да следвам целта си, за да се развивам като пълноценен човек.
Хората са различни, с различно отношение към проблема ми. Затова гледам да общувам с тези, които повече ме разбират. Аз съм осъзнала, че "капсулирането" от страх да не ме наранят е пагубно. По този начин няма как да опознаеш света и хората. Моето решение засега на проблема е "отваряне" към другите без страх.
Стремя се със своето отношение към себе си и околните, със своето достойно поведение да допринеса за промяната в статута на хората със здравословни проблеми в България. Допреди няколко години само в американските филми се представяше как обществото там си е решило този проблем. Това не изисква съжаление или обидно съчувствие, а помощ като между равноправни хора.
Аз се гордея, че дори и да заеквам принадлежа към обществото на знаменити личности като Мерилин Монро, Уинстън Чърчил, Джеймс Джонсън, Карли Саймън - част от списъка на хората, които заекват.
В България започват да се търсят решения за хората с проблеми, но засега няма ефект. Решава се технически и финансово - децата от специализирани училища, да се приемат в масови. Учителите и другите ученици им помагат да преодолеят заболяването си, но това не е вярното решение.
Първо трябва да се започне с образование и възпитание за тази обществена сфера, без да се промени отношението към хората с проблеми. Как ще се очаква адекватно поведение от другите? Родителите на тези деца не са ги учили, че не бива да постъпват така, създали са им високо самочувствие за неща, с които децата нямат никаква връзка - високо обществено положение, финансов просперитет.
Според мен по тези въпроси трябва да се говори открито от научна и морална гледна точка в клас - от класния ръководител или от специалист - чрез филми и срещи. Учителите - педагози трябва да намерят начин да създадат положително отношение на детето към този проблем.
Родителите се срамуват от проблемите на детето си и се чувстват виновни. За да не се отразява това зле на общуването с детето и с другите хора, за мен те трябва да обръщат повече внимание на това, което говори и колкото се може по-често да се обсъждат с него интересуващи го неща.
Моето послание към хората, които заекват е да повярват, че думите, които ние изричаме са също толкова красиви и ценни, както словата на останалите.
За себе си вярвам, че ще постигна в живота си всичко, към което се стремя и като заеквам, пък и не се знае ако следвам примера на древногръцкия оратор, поставял камъче под езика си, когато говори, дали някой ден няма да привличам множество хора да ме слушат…
Есе на Ванина Грозева от гр.Русе
Какъв щеше да бъде моят живот, ако не заеквах ?
Първи сценарий. Пет следобед. Остават два часа до представлението. Грим, прическа, дрехи. Постепенно се превръщам в Елена, моята героиня. Тя е малко странна. Ексцентрична, истерична и на всичкото отгоре заеква. Публиката страшно я харесва, винаги се смеят толкова много. Но се появиха онези откачалки от сдружението на заекващите с техните претенции и писма, в които настояваха да махнем заекването. Моята героиня била...как го казаха...оскърбявала тяхното достойнство. Как може изкуството да оскърби нечие достойнство? Това е нелепо. За щастие, никой не им обърна внимание. К-к-к-колко е часът ?
Втори сценарий. Камера. Начало. „Добър вечер, дами и господа. Намирам се пред къщата на 23-годишното момче, което се самоуби тази сутрин със свръхдоза лекарства. Полицията все още не е излязла с официално становище, но изглежда причината за неговото самоубийство са подигравките на съученици му, заради заекването му....” О, Боже, студено е. Колко дълго трябва да висим тук, за да направим новина. Ето какво каза моят редактор, тази амбициозна кучка: „Искам новина за късните новини”. Най-напред родителите, но те са още в шок и нямат голямо желание да говорят. После тази жена от сдружението на заекващите....Да, оказа се, че има такова, защо има е на тези хора да се събират? Да заекват заедно? И това момче, отнело живота си заради толкова глупаво нещо, заекване, голяма работа и на кого, по дяволите му пука, когато има много по-тежки неща в живота. Ужасен, ужасен вятър!
Трети сценарий...
Възможностите за живот без заекване са безкрайни....Какъв щеше да e моят живот? Различен. Не по-добър и може би не по-лош. Просто различен. Заекването има влияние върху нашия живот, но дали въздейства върху нашата дълбинна същност? Щях ли да бъда коренно различна личност ако не заеквах?
Кой знае...Със сигурност нямаше да съм преживяла вълнуващите срещи с чудесните хора от света на заекващите. И може би нямаше да бъда толкова увлечена по психологията. Нямаше да бъда насочена професионално към хората с увреждания. Нямаше да имам опита на невероятния адреналин от изправянето срещу страховете ми и преодоляването им. Щастието на „О, направих го отново!” след публични изяви, все така заекваща, но удовлетворена. Може би, може би ...
Осем сутринта. Още един ден от живота ми на човек който заеква, започва. Още един ден от живота на личността, която съм.
Есе на Ирина Папанчева за конкурса „Какъв щеше да бъде моят живот, ако не заеквах ?”
Втори сценарий. Камера. Начало. „Добър вечер, дами и господа. Намирам се пред къщата на 23-годишното момче, което се самоуби тази сутрин със свръхдоза лекарства. Полицията все още не е излязла с официално становище, но изглежда причината за неговото самоубийство са подигравките на съученици му, заради заекването му....” О, Боже, студено е. Колко дълго трябва да висим тук, за да направим новина. Ето какво каза моят редактор, тази амбициозна кучка: „Искам новина за късните новини”. Най-напред родителите, но те са още в шок и нямат голямо желание да говорят. После тази жена от сдружението на заекващите....Да, оказа се, че има такова, защо има е на тези хора да се събират? Да заекват заедно? И това момче, отнело живота си заради толкова глупаво нещо, заекване, голяма работа и на кого, по дяволите му пука, когато има много по-тежки неща в живота. Ужасен, ужасен вятър!
Трети сценарий...
Възможностите за живот без заекване са безкрайни....Какъв щеше да e моят живот? Различен. Не по-добър и може би не по-лош. Просто различен. Заекването има влияние върху нашия живот, но дали въздейства върху нашата дълбинна същност? Щях ли да бъда коренно различна личност ако не заеквах?
Кой знае...Със сигурност нямаше да съм преживяла вълнуващите срещи с чудесните хора от света на заекващите. И може би нямаше да бъда толкова увлечена по психологията. Нямаше да бъда насочена професионално към хората с увреждания. Нямаше да имам опита на невероятния адреналин от изправянето срещу страховете ми и преодоляването им. Щастието на „О, направих го отново!” след публични изяви, все така заекваща, но удовлетворена. Може би, може би ...
Осем сутринта. Още един ден от живота ми на човек който заеква, започва. Още един ден от живота на личността, която съм.
Есе на Ирина Папанчева за конкурса „Какъв щеше да бъде моят живот, ако не заеквах ?”
22 октомври - международен ден за информираност относно заекването
СИЗ винаги отбелязва този ден с публични прояви.
Тази година на 22 Октомври също искахме да сме сред
обществото, за да покажем, че не сме различни, да
обясним какво е закеването и да разберем какво мислят
обикновените хора за нашия проблем. Ето защо решихме
на 22-ри представители на СИЗ да бъдат пред НДК от 14 до 16 часа.
Ще раздаваме брошури и ще говорим с хората за нашата особеност.
Нека на този ден, всеки заекващ да се замисли над заекването си,
нека да започнем да разбираме, че ние не сме нашата неперфектна
реч - ние сме много повече!
Тази година на 22 Октомври също искахме да сме сред
обществото, за да покажем, че не сме различни, да
обясним какво е закеването и да разберем какво мислят
обикновените хора за нашия проблем. Ето защо решихме
на 22-ри представители на СИЗ да бъдат пред НДК от 14 до 16 часа.
Ще раздаваме брошури и ще говорим с хората за нашата особеност.
Нека на този ден, всеки заекващ да се замисли над заекването си,
нека да започнем да разбираме, че ние не сме нашата неперфектна
реч - ние сме много повече!
Следсеминарно
Какво му трябва на един семинар - заекващи, малко терапевти и малко бутилки за вечерта. Горе в планината беше наистина страхотно. Специални благодарности на хотел "Елица" -Витоша за гостоприемството. Програмата на семинара беше разпеределена в два дни: първия ден практикувахме комуникационни упражнения, ръководени от доц. Маргарита Станкова и нейните студентки. Благодарим на Марги и студентките.Втория ден тренирахме речевите си способности чрез....скороговорки и обсъждахме идеи за развитие на сдружението. Освен това се разхождахме из красивата Витоша, пийвахме и хапвахме....с две думи беше наистина весело и вярвам полезно за всички, които участваха. Ето видео :
За нас
Сдружение за инициативи по заекването е сдружение с нестопанска цел, насочено към хората, които заекват, чийто брой в България е над 70,000 души. Нашата мисия е да даваме информация за заекването, терапията му и всичко, свързано с проблема, на хората, които заекват, на родителите на заекващи деца, както и на цялото общество. Да вдъхнем повече самочувствие на хората, които заекват, да покажем, че заекването не е дефект, а особеност на речта, да популяризираме проблема и да учим на толерантност към него.Нашата визия е общество, в което заекващите хора не се срамуват и не изпитват вина заради заекването си. Общество, което приема хората, които заекват такива каквито са – хора като всички останали, заслужаващи уважение както всяко едно човешко същество
Абонамент за:
Публикации (Atom)
